Лосион

Кво да ви кажа: едно позабравено любимо парче. Жестоко парче, всъщност. В случая не е само музката: идеята зад текста усилва кефа с поне пет пункта. Давам му десет от десет, а ако се зарибявате - бандата се казва The Greenskeepers и имат и други, нелоши неща. Сега ви оставям това да ви стане новата любима песен. На някои вече им е...

Зоомбе

Годината е 1994-та: същата, в която им разказахме играта на световното в Щатите и от тогава не сме спрели да разправяме как по нашите земи се раждат да си ебе майката и футболистите и айде: "Българи! Юнаци!" и годината, в която баща ми ми купи CD плейър марка Philips и като сега се сещам, че бях единственият в цялото училище, който слушаше музика на компакт дискове. Бях в седми клас, ходех с фланелка на Iron Maiden, а първото CD, което си бях купил беше "черният албум" на Metallica. Купих го от магазин "Унисон", където за онези времена вадеха ебахти яките ментаци: с подробни книжни обложки и всичкото му там. Все тази. Пак през 1994-та всички бяха луднали по едно парче на The Cranberries, което се казваше "Zombie" и в което се пееше "зоомбе, зоомбе, зоомбе, е, е, е, о, о, о, ееооо ..." и така нататък. Няма как да не го помните, даже съм сигурен, че знаете песничката наизуст. Лошо няма: в действителност парчето е доста добро, същото важи и за целия албум "No Need To Argue". Спокойно може да се каже, че по онова време "Zombie" направо "изби рибата". Сигурно и през 2194-та пра-пра-пра-правнуците на Cranberries ще къртят кинти от правата на тази песен. Марто пък твърди, че тяхната музика била първообраз на пост-рока, който е бая популярен в наши дни. Или поне имам спомен как ми обяснява подобно нещо. Като се замисля - има някаква логика в думите му. Но, за какво иде реч? Значи: 14 години след "Зоомбе"-то, Симо ми праща ето този линк. "Браво!", "Евала!", "Ашколсун!", дето се вика! Веселяшки кавър на мрачно парче: много се кефя на такива. Поздравявам ви с него и да не забравите, че в неделя ще се възкръсва! 

Roadburn 2008

Какво да ти кажа, моето момче: няма как да ти обясня що е то музика и как се живее заради нея. И как за четири дни над 3000 човека стават приятели един с друг, не заради друго, ами заради НЕЯ: музиката! Музика не се описва, не се преразказва. Тя се слуша и се попива. И те променя. Завинаги. Ето ти сега малко снимки, барем успееш поне да си представиш какво преживях през тия четири дни. И защо са най-якото нещо, което ми се е случвало, да го еба! Пък ти ако щеш ми вярвай...

Щандът на Malleus

Щандът на Malleus - 2

Genghis Khan

Beehoover

Graveyard

Acid Mothers Guru

Tia Carrera

My Sleeping Karma

Cult Of Luna

Boris

Cephalic Carnage

Jesu

Long Distance Calling

Earthless

Isis

Trouble

Witchcraft

Zone Six

Baby Woodrose

Blood Of The Sun

Това е положението, сине. На светлинни години сме от организация, звук, охрана, поведение на публиката и отношението й към музиката въобще ...

Тилбург гехен

Понеже едни холандци, дето бяха за няколко дни в България казаха, че най-евтиният вариант да се стигне от София до Тилбург е да се лети със самолет до Дортмунд и след това да се пътува нататък с влак, Старото точно това ще прави утре сабахлям: ще лети със самолета до Дортмунд и ще пътува с влак към Тилбург. Старото обаче не знаеше, че няма директен влак Дортмунд - Тилбург и утре, някъде около осем българско време ще се почне да си ебе майката и прикачване и гонене на тренове. Общо взето, очаквам ситуация а-ла "Бай Ганьо на фестивал". Изпринтил съм всичките четири(!!!) влака, които трябва да се сменят, надявам се да не объркаме и да изпуснем някой или да хванем грешен, защото тогава съвсем ще е цирк. Ако всичко върви по план - утре следобед вие ще се гърчите от скука и досада в гадните офисчета, в които сте набутани, а аз ще пуша джойнт в някой кофишоп в Тилбург, В сряда вие пак ще сте по офисчетата, освен, ако не сте се обадили, че ви е "много лошо", аз ще пуша джойнт, само че в Амстердам. В четвъртък и в кучи гъз да са ви заврели, ще ми е все тази, защото тогава се започва ЛУДНИЦАТА, наречена Roadburn Festival. Тогава хедлайнери са Down, на следващия ден - Isis, а в събота, по време на основната банда - Enslaved - аз ще съм на джема на Tia Carrera. За неделята не ми дреме - ако съм много изморен, може и да скипна. Тогава трябваше да свирят Sourvein, ама нещо се отказаха и на тяхно място ще са Ramesses, чието творчество познавам доста бегло. Дълго се чудех за шибаните гъби - да опитам или не - и след разговор с Марто реших, че прекаленото много мисли в главата ми са чудесна предпоставка за един запомнящ се бед трип, така че това явно ще е някой друг път, в безоблачното розово бъдеще. Ами... Това е. Забавлявайте се!

Mental Hell

На моменти съмнението, че не съм нормален се прокрадва из мислите ми като циганин край бронзов паметник: тихичко и с ъглошлайф в ръце. Известно време се оглежда насам-натам, след това пуска ъглошлайфа и започва да ми кълца мозъка на грозни, несъразмерни филии. Лошото е, че накрая не избягва в тъмното, за да предаде нарязаното за вторични суровини, както би направил циганинът. Точно обратното: стои си там, пуши цигари, чака ме да осмисля какво точно се е случило и след това продължава пак. Прави го монотонно и със завидно постоянство. 

Не помня точно кога се появи това съмнение. Не помня и дали се появи само или аз му отворих вратата и го поканих да се настани в мен. Може би е второто. И може би заради това вече не се кефя да ми идват гости, които остават повече от няколко дни. Заради шибаното съмнение, което дойде и остана. Понякога си мисля, че дойде с последната капка вода, останала на тази планета. Дойде в момента, в който споделих, че един от най-големите ми страхове е да не свърши водата. «Пич, ти си луд! Как ще свърши водата?!». Щеше ми се да кажа: «Ами как: седиш си и както си има вода, в един момент вече няма. Свършила е. Не си ли се замислял, че е възможно?..», но не го казах. Вместо това казах «Просто си мисля, че е много възможно, знам ли…». Естествно, че знам: възможно е! Затова, винаги когато видя забравена чешма, я спирам, а когато се натъкна на развалено тоалетно казанче, което си тече ей така, защото някой си не е луд и не се страхува, че водата ще свърши, буквално виждам жадната си смърт… 

А може би съмнението се качи на стоп в колата ми. Не помня да съм го виждал застанало в банкета с вдигнат палец на дясната ръка, но като сега си спомням първия път, когато шофирайки на дълъг път внезапно се попитах: «Ами, ако изведнъж рязко завъртя волана?!» и се усетих, че изобщо не се контролирам и като нищо ще взема да го направя. Адски гадно чувство: хем си сигурен в себе си и си викаш «Абе, луд ли си!?», хем в следващия момент си отговаряш сам на собствени си въпрос и отговорът те страска още повече. Все едно не си ти и не знаеш какво да очакваш… Особено в моментите, когато минавам по мост: в периферното ми зрение металните пръчки на предпазните ограждения се сливат една в друга, оставяйки ме с чувството, че все едно шофирам по филмова лента. Заедно с това чувство се появява и мисълта «Ами, ако падна от моста?...»… 

Или може би не. Може би пристигна някъде в началото на миналото лято. От известно време бях в ужасно настроение: мрачен, обезсмислен, пиех прекалено много, ядях прекалено малко и почти не спях. Бях станал 54 килограма. Инстинктът ми за саморузрушение беше по-изострен от всякога: само дебнеше сгоден случай, за да ме запрати в поредната депресия и атакуваше. Чувствах се толкова зле, толкова обезсмислен и объркан, че на моменти бях убеден, че отвътре черепът ми е с кожена тапицерия, а мозъкът ми се блъскат в стените му, облечен в усмирителна риза. Една сутрин, носейки се като зомби по улицата, усещайки как нямам в себе си капчица сила и как всеки момент ще рухна на тротоара, изведнъж си помислих «Ами, ако си ударя главата?...». Никога дотогава не ме беше обземала толкова неочаквана и толкова силна паника. Студена пот изби по гърба и по вътрешната страна на дланите ми, обзе ме и страх от самото усещане за подобно безпокойство. Едвам се прибрах у нас, легнах и останах цял ден в леглото, треперейки и с ужасна параноя, че това чувство няма да ме напусне никога. След този случай, все още имам моменти, в които то се появява. Например, когато съм в някое място, пълно с много непознати хора. Както си стоя, изведнъж чувам «Здрасти, пич! А я си помисли, ако паднеш ей сега тука и те стъпчат на земята! …» и си заминава, оставяйки визитната си картичка: шибана параноя… 

А може шибаното съмнение просто винаги да си е било у мен. Да си седи и да си чака удобните моменти, за да ми пусне спам. Да чака също като инстинкта за самоунищожение, който подобно на цялата природата наоколо усещам, че се е събудил от зимния си сън и този път май е по-амбициран от всякога. И ето тук вече идва същинският проблем: не мога да съм сигурен, че изобщо нещата са така, както ги усещам, ами не са просто плод на внушение. И ако е внушение - внушение ли всъщност или просто поредната малка крачка към същинската лудост? И дали е съвпадение, че отново сме началото на лятото и аз отново се чувствам по-безсмислен от всякога, че съм с усещането, че съм абсолютното нищо и нямам желание за друго, освен да достигна дъното и да остана завинаги там или си е направо знак за действие. Не знам …

Седя и си мисля «Естествено, че си нормален!». С други думи: правя отчаян опит да приложа на практика една от хилядите теории, които ти обясняват, че със силата на мисълта може да направиш каквто си искаш, включително и да си удариш чекия без ръце – ей така: с двете мозъчни полукълба. Всичко се проваля в момента, в който една вечер пия с един приятел и той ми обяснява, че това е реакцията на всеки един луд: да отрича, че е луд. «Ама аз не мисля, че съм луд в смисъла на «съвсем луд» - казвам му аз – «Просто някои неща в поведението ми, в мислите ми, в начина, по който живея и приемам света около себе си ме притесняват...» - и изпивам на екс мастиката си. «Какво значи «съвсем луд»? – пита той – «Ти или си луд, или не си." Решавам да забем този разговор. Да си говорим за коли, пари, лайна, де да знам за какво – за Олимпйските игри и Далай Лама, за международното положение, за Румен Петков дори бих си говорил. За всичко друго бих си говорил. «Страхливец! Пак бягаш от проблемите си…» - мисля си, поръчвам още две и знам, че е така. И че всичко е шибан «Mental Hell». 

Требич

- Пол Макарти си отлива нещата в Требич! – казва Стефан и продължава да обяснява разпалено как се е натъкнал на този факт. Стефан е суперголяма свежарка, много як пич. Весел, отпуснат, отворен, занимава се със съвременно изкуство, от дълги години живее в Париж и е успял да получи в пъти повече признание там, отколкото тук. Абе от ония хора, дето като се срещнеш с тях и те е яд, че са заминали нанякъде. Как беше: никой не е пророк в собствената си страна? Ако сега на някого му е на езика да каже, че всеки може да е всякакъв навсякъде, стига да пожелае, по-добре да не го казва, защото бих му избил зъб. Много мразя такива утопично позитивни изцепки. Както и да е. Със Стефан ме запознава Катето. Катето пък познавам от Криси. В случая кой-кого-от къде-защо и как – няма абсолютно никакво значение. Има значение, че Пол Макарти си отлива нещата в Требич.

- Кой? – казвам аз и докато изричам това, вече знам, че една огромна дупка в общата ми култура е зейнала като задника на 60-годишен педал. Пропуск, разбираш ли. Кофтито на общата култура е именно, че е обща. И то прекалено обща. Толкова обща, че ако не знаеш всяко едно шибано нещо на този свят, значи имаш пропуск в нея. И гадното е, че пропуските в общата ти култура си проличават много по-лесно, отколкото терабайтите ненужна информация, които те кара да мъкнеш със себе си. Защото веднъж като обогатиш общата си култура, трудно може да промениш това. Освен, ако не в теб не се настани някой Алцхаймер, не те споходи някоя амнезия или просто - умреш.

- Ами, най-общо казано, той прави едни огромни двайсеттонни курове – светва ме Стефан с лекия си френски акцент. Предполагам, че ако бях женка, комбинацията между «artist» и френски акцент щеше да е подгизнала гащичките ми, но в случая седя и си мисля «Бахмумайката и тъпизъм!»… За стотни от секундата се чудя да задам ли въпроса «Какво му е толкова гениалното на един двайсеттонен кур?» или да не го задам. Не го задавам, защото не ми се влиза в спор за това кое е изкуство и кое – не. Всичко в този живот е изкуство, зависи как ти го поднасят и с какви очи гледаш на поднесеното. Факт.

- Е, и това ли е? Двайсеттонни курове? – не се сдържам накрая. Не било само това. Имало и разни други, по-малки курове, както и разни други неща с курове. Но като цяло: всичките му творби на този чичо май били кур. Ей тва е: и аз като всеки друг човек с пропуск в общата култура имам нужда някой да ме светне къде е художествената стойност в случая и какво остава за поколенията, за да мога при срещата си със следващия Стефан да съм поне малко подготвен. Да мога да кажа «Оооо, той ли! Абе как бе! Така и така, той пичът такова и такова, модърн арт и лайна, нали се сещаш?...». Не че в конкретния момент се чувствам зле, задето не знам, че някъде някой си прави пишки от бронз: пия си рома и не ми дреме за модърн арт. Просто не ме вълнува. Инсталация с 20 000 използвани презерватива, или пърформанс с риба и вагина?! Не звучи като да имаш нужда от единствен по рода си талант, за да ги направиш. Докато слушам за “Noodle man” и “Дядо коледа с кур в уста” или нещо такова, неусетно започвам да си мисля, че не съм решил – не съм станал модърн артист. Даже: не съм решил – не съм станал неразбран и неоценен модърн артист. И идеята започва да ми се струва все по-блазнеща: кензам лайна, ламинирам ги, излагам ги някъде на слънце и казвам, че това е озаглавено «Гладната смърт на мухата». След месец кензам нови лайна, ламинирам ги и ги изпращам до министъра на културата и този и онзи, отговорни за това, че нямам условия да работя като нормален модърн «artist». Лайната са опаковани в лъскава опаковка с надпис “От сърце”. Това го правя не, защото нямам условия, за да създавам изкуството си. В крайана сметка нужно е само да сера и да вакумирам. Правя го, защото трябва да съм скандален. Ако не съм, не съм и модърн. Просто “модърн” без скандален е оксиморон. А в паузите от по две години между пърформансите, изложбите, изпълненията или както там реша да ги наричам, по цял ден и цяла нощ кибича в някаква “арт” кръчма, където заедно с други “artists” седя и се превъзнасям по изкуството на едни и тотално отирчам изкуството на други. И тук някъде се замислих, че това няма как да се получи. Не за друго, ами заради общата ми култура. Дори да пия стероиди за обща култура, все ще вземе да се разрази спор за творчеството на някой друг Пол Макарти, ще се окаже, че даже не го знам кой е и гилдията ще ме отхвърли, а почитателите ми ще се отрекат от мен и моето творчество. А и съм 200% сигурен, че някой някъде вече е правил подобно нещо с лайна. Няма начин. И по петстотин пъти на ден да серат, хората винаги ще смятат срането и лайната за скандално. А това, че съседът им пребива и изнасилва майка си, не е скандално. Нали не е тяхната майка…

Седя си, продължавам да си пия ром и да ме светват за двайсеттонни пишки, които стърчат срещу света в знак на протест, отчаяние, скука, бунт, поза или на каквото там са знак и в чашата ми остава само миризмата на ром. Замислям се да кажа на сервитъорката "Бейби, направи един пърформънс с бутилка «Captain Morgan», чаша и лайм!", но вместо това казвам “Още един голям…”. Мислено си допълвам “… кур.”. Слушам разговора и се сещам за King Missile и тяхната “Sensitive Artist”. “Тия имат най-яките текстове” – мисля си го за пореден път и се чудя дали да не попитам Стефан, Катето и другите на масата “Абе, слушали ли сте “Sensitive Artist” на King Missile?”. На езика ми е, но се спирам. Вместо това отпивам голяма глътка от новия ром и си казвам “Най-вероятно не са. Няма лошо. Всеки има поне един пропуск в общата си култура…”.

Филм

Колата изчезва нанякъде секунда преди да успея да се кача в нея. Започвам да бягам след отдалечаващите се стопове, но не успявам да я догоня. Бягам с всички сили, дробовете ми се пълнят с вдигнатия от колата прах, слюнката в устата ми се превръща в кал и в следващия момент отварям очи и си виждам тъпата физиономия в огледалото на гардероба. "Трябва да го махна това огледало..." - мисля си и с една ръка опипвам пода до леглото: "...mp3 плейър - тук!; ...телефон - тук!; ...портфейл - тук!; бутилка с вода..." - надигам се, надигам и бутилката и жадно пия на големи глътки. Опитвам се да се сетя как точно се прибрах и дали ходих някъде след като излязох от "Crosspoint"... Никакъв шанс. Добре поне, че мастичките от снощи не напомнят за себе си. Така ги обичам аз: малки, на кристали и да не ме мъчат сутринта. Поглеждам телефона си: 6:55! Еби му майката! "Кво става, бе?!" - питам се и нещо отново започва да ме тревожи. От известно време насам се будя суперрано. По принцип започвам в работа в десет и доскоро с много мъка отивах към единайсе. От няколко седмици насам (а може би месец!?) пристигам първи на работа. "Нещо се побърквам" - потъва във възглавницата мисълта ми, заедно с недоспалата ми глава. Лежа така известно време и си мисля някави тъпотии. Опитвам се да се сетя какво ме очаква днес на бачкане, имам ли някакви планове за вечерта, сещам се, че трябва да се обадя на педерастите от ДЗИ и да ИМ ЕБА МАЙКАТА и не знам логично или не, но стигам до въпроса "Дали е студено навън?". Питам се, все едно знам отговора. Все едно съм Любка Кумчева и всеки момент на стената пред мен ще се появи карта на България с облачета, слънчица, капчици и темературки, някакво друго мое "Аз" ще застане до нея и ще ми съобщи с равен глас метеорологичната прогноза от днес до понеделник, а накрая ще ми пожелае приятен и успешен ден... 

Нищо такова не се случи. Вместо това се надигнах от леглото и излязох от стаята. Стоях известно време, чешейки си ташаците и гледайки през прозореца строежа отсреща. "Бахти ентусиастите" - категоризирам работниците на него. Седем и малко е, а ония вече бичат яко. Няма начин: презастрояването на София не може да чака. А и четох, че несъществуващата все още сграда на "Мадрид" и "Черковна" вече била разпродадена, така че пичовете нямат избор: требе да се бачка яко, защото някви хора са се бръкнали за по 100 000 евро за апартаментче и някакси не е възпитано да ги карат да чакат. Дежурният въпрос "От къде вадите по 100 000 евро, бе?" си минава и заминава, аз си оставям ташаците на мира и отварям хладилника. Няколко секунди се колебая между едно "Столично" и сок от ананас и с извинение към "Столичното", взимам кутията със сок. "Много е рано за бира" - отбелязва дремещата ми съвест и излива в стомаха ми преебания сок. Усещам гадния му вкус и чак тогава поглеждам изтеклия срок на годност. "Трябва да изхвърля разни неща от хладилника..." - заканвам се и оставям кутията с преебан сок обратно вътре. Не мога да си обясня защо толкова ме мързи да направя една чистка на тъпия хладилник. Може би, защото просто ме мързи. Пускам си "Hesperus" на 5ive и се събличам гол. Събличам се, защото възнамерявам да взема душ, а много мразя да си взимам душ по тениска и боксерки. Гъбата, напоена с душ-гел минава много трудно по тях, а и много по-трудно се изплакват от пяната, за разлика от голо тяло. Освен това, когато излезеш от банята, усещането за мокри дрехи по теб е много по-неприятно от усещането за свеж хлад, който обгръща изкъпаното ти голо тяло. Седя известно време гол на дивана и слушам каква магия са сътворили Ben Carr и Charlie Harold. Иска ми се този момент никога да не отминава. Иска ми се да съм безделник и да се нося на крилете на момента. Да не ми се налага да правя нещо, защото някой друг иска да го правя, а да правя онова, което аз си искам: да слушам музика и пак да слушам музика. Но, няма начин: дори да зарежа всичко останало, дори да реша, че няма да отида на работа, че няма да се изкъпя и че няма да се облека, трябва поне да се изсера, защото в противен случай ще се насера на дивана. А да слушам 5ive седнал гол в собствените си лайна изобщо не би ме изкефило. Не би ме изкефило да го правя и седнал в чужди лайна. 

Сядам на тоалетната чиния и се отпускам. Сера на отворена врата, защото живея сам и мога да си го позволя. Вместо анални звуци, продължавам да слушам 5ive и си мисля, че един ден, незнайно кога, ако имам собствена баня и собствена тоалетна, ще държа в тях задължително да има музика. Дори да си има на стената панел, от който да мога да си цъкам из албумите и да си скипвам парчета, които не ме кефят достатъчно. Представям си го и ми се струвва бахти якото. След малко тази мисъл изчезва подобно на лайната, пометени от силната струя вода. Сефтосах чисто новата си четка за тоалетна.

След хладкия душ, стоя известно време с дилемата "Да се избръсна или да не се избръсна?". Кефя се да съм избръснат. Някакси се харесвам повече, отколкото с набола брада. Чудя се и дали да не взема да я оставя известно време и след това да си пусна мустаци. Имам гъст мустак, със сигурност ще е пълен ташак, ако го оставя. Най-малкото: ще увеселя целия офис. Малко "чиър ап" - както би казала Ели. Ей с такива въпроси в главата щраквам рипийта на уинампа. "Някой ден ще имам як cd-плейър, с як усилвател и яки колони" - заканвам се и чувам телефонът да вибрира на масата. Sms. От Vera: "Long Distance Calling shte svirqt na Roadburn. Priqten den :)"... Вера е лудница! Може би един ден ще трябва да й го кажа... Успя с един sms да ме направи щастлив. Ей сега филмът стана луд!!! Потвърдено е на майспейса на бандата: 19 април, в четири следобед. Най-вероятно с тях ще започне денят. И моят започна с тях и със "Sattelite Bay". Остават малко повече от две седмици до фестивала и нямам никакво търпение. Започвам да си мисля, че може би се вълнувам прекалено много и затова се будя рано. Все тази. Задължително чуйте "Aurora" и се опитайте да си представите какво ме очаква в Тилбург: absolut film! 

Заебавам бръсненето. Заебавам и всичко останало. Навличам панталони и блуза, шибвам си портфейла в задния джоб, телефона в левия, а плейъра в десния. Целият ми череп се изпълва от "Jungfernflug". Бас, райд чинел, след малко и фус. Леки китарни звуци за фон. Предвкусвам трипарската градация и като в транс заключвам вратата. Часът е малко преди девет и аз вървя по "Мадрид" без да ме ебе за каквото и да било.  Вера, денят наистина е прекрасен!